Паметната целувка между бившия съветски лидер Леонид Брежнев и източногерманския му колега Ерих Хонекер, нарисувана върху част от галерията East Side - най-голямото парче, останало от Берлинската стена. Снимка: Ройтер

20 години след падането на Берлинската стена Германия все повече заприличва на Германската демократична република. Бившите комунисти са пълноправни участници в управлението на страната, в парламента на практика има един блок, съставен от няколко партии, а социалното равенство, както някога в ГДР, стои над свободата. Как комунистическият лозунг „Не искам да съм по-беден от съседа” се трансформира в „Богатство за всички”, пише сп. Уолстрийт джърнъл.

Преди 20 години малцина от германците се радваха на падането на стената и на гибелта на първата работническо-селска държава на немска земя. По-голямата част от населението се беше примирила със съществуването на Германската демократична република. За десните Източна Германия беше буферна зона между свободния свят и империята на злото, парче от родината под чуждо управление, което някога в далечно бъдеще трябваше да бъде освободено – например тогава, когато се пресекат две успоредни прави. Но за всички беше по-важно да поддържат статуквото. Затова Федерална република Германия поддържаше ГДР със заеми и субсидии. За всеки политически затворник, който беше пускан на Запад, правителството на ФРГ изплащаше на правителството на ГДР около 90 хиляди германски марки. Това, което изглеждаше като хуманен жест, всъщност беше работа на службите за сигурност на Изтока, които по този начин получаваха стимул да арестуват колкото се може повече дисиденти, за да ги „продават” след това на Запад. Без материалната поддръжка на Запада ГДР най-вероятно щеше да рухне мног о по-бързо.

Що се отнася до левите, то за тях ГДР беше чужда територия, където говорят на немски; другата, по-добра Германия, в която много неща са несъвършени, но най-важното е постигнато: премахнато е господството на капитала и е въведена диктатура на пролетариата. А фактът, че в Източна Германия бяха елиминирани и много други неща – например свободата на словото и свободата на придвижване, идеята за индивидуалната отговорност, свободните избори и независимият съд – това не беше толкова важно, защото не трябваше да живеят там. Левите наблюдаваха експеримента от безопасно разстояние, а внезапният му край ги изпълни с гняв и мъка.

Гюнтер Грас нарече разделението на Германия „наказание за Аушвиц”, което още не е изтърпяно докрай (дори 40 години след края на Втората световна война). Писателят Стефан Хайм – един от привилегированите дисиденти на ГДР, когото правителството едновременно ухажваше и шпионираше – се отврати, когато съгражданите му възприеха отварянето на границите като повод да отидат на пазар на Запад. Преди падането на стената Хайм нерядко посещаваше универсалния магазин Kaufhaus des Westens в Западен Берлин, където купуваше всякакви стоки за бита, които не се продаваха в ГДР. С американския си паспорт Хайм имаше възможност да пътува до Западен Берлин когато си поиска; обичаха го както в магазина, така и в кафенето Kranzler на отсрещната страна на улицата, считайки го за писател-нонконформист.

Никоя страна не изчезна от картата на света толкова леко, колкото ГДР, но никоя разделена страна не е изпитвала такива проблеми със самоопределението си. След три раздели и повече от столетие „несъществуване като нация” поляците успяха да го направят, а немците от Изтока и от Запада, намиращи се в много по-добри условия и след само 40 години, като че ли нямат воля за това нито в политически, нито в емоционален план.

Въпреки милиардите, инвестирани всяка година във възстановяването на Изтока, бившите граждани на ГДР чувстват по-силна дискриминация в отношението към тях от когато и да било. През 1999 година, десет години след падането на стената, изследване на общественото мнение показа, че немците от Запада и от Изтока се отдалечават все по-силно. „Немците от Изток се чувстват… като граждани по-ниска категория все по-силно и заради това, както беше и по времето на ГДР, се затварят в сферата на личното.”

През 2009 година – още едно десетилетие по-късно – усещането за непълноценност в собствената страна се е засилило. 49 на сто от жителите на Източна Германия са съгласни с твърдението: „В ГДР имаше повече хубави, отколкото лоши неща; имаше проблеми, но с тях можеше да се живее.” Около 8 на сто считат, че „Източна Германия имаше предимно добри страни; народът живееше по-щастливо и благополучно, отколкото в обединена Германия.” Излиза, че 57 на сто от немците от Изток предпочитат да забравят, че импулсът за обединение идваше от Изтока, а не от Запада, както и това, че организираха демонстрации за обединение и крещяха лозунги от типа: „Хелмут Кол, хвани ни за ръка и ни покажи пътя към икономическата страна на чудесата.” Днес като че ли са готови да обвинят както себе си, така и немците от Запада за това, че буквално ги хванаха за ръка и ги отведоха в икономическата страна на чудесата. Държат се точно като сърдити деца, които се опитват да докажат, че не им трябват родители – след като са получили плейстейшън на Сони, музикална уредба, компютър и айпод.

Успоредно с това в страната се водят и спорове дали ГДР е била „престъпна държава” или не. Заместник-председателят на посткомунистическата Лява партия в парламента Бодо Рамелов заяви през февруари 2009 година, че ГДР не е била нито „страна на законите”, нито „криминална държава”. По думите му терминът „криминална държава” може да обиди немците от Изтока и чувствата им. „Да кажеш на 16 милиона немци от бившия Изток, че са живели в престъпна държава означава да интерпретираш спомените им по нов начин.”

Ако някой политик беше казал, че изразът „криминална държава” обижда чувствата на немците, живели при Третия райх, щяха да го помислят за луд. Но случаят с Партията на левите е особен. Партията, управлявала ГДР, сега е представена в законодателните органи на 11 от 16 провинции, а в Берлин управлява в коалиция със Социалдемократическата партия. На последните парламентарни избори, проведени в провинция Саар, левите получиха 21 на сто от гласовете. Това е политическа сила, с която трябва да се съобразяват.

Връщането на бившите комунисти на арената на политическата борба е урок за това, как на пръв поглед обречена партия може, прилагайки хитри тактическо-коалиционни похвати, да направи невъзможното и да се върне към живот. Първоначално трябва няколко пъти да си смени името, за да замъгли произхода си. Управлявалата в ГДР Германска единна социалистическа паргия се преобразува в Партия на демократичния социализъм, а Партията на левите възникна в резултат на сливането й с групировката на унилите профсъюзни дейци и социалдемократи от бившите западногермански провинции. Избраното име е с програмен характер, то напомня за Роза Люксембург и Карл Либкнехт, а не за Ерих Милке и Ерих Хонекер. Отначало Партията на левите беше в политическа изолация, тъй като никой не искаше да влиза в коалиция с подобна партия, но скоро започна да влиза в съюзи, отначало само на местно ниво. Някои казваха, че подобни алианси са безмислени: в Лимбах-Оберфрон, Каленберг, Фирнау, Валденбург и други повод за коалиране беше не идеологията, а неща като събирането на боклуците, детското здравеопазване или изграждането на велосипедни алеи. Нямаше проблем бившите комунисти да имат думата за подобни неща. Тогава казваха, че така или иначе те трябва да бъдат интегрирани обратно в политическия процес.

Резултатите бяха толкова добри, че скоро започнаха да се появяват формални и неформални съюзи, но вече на ниво провинции. Например в Саксония-Анхалт, в Мекленбург-Горна Померания и Берлин. Така се състоя реабилитацията на бившите комунисти. Фридрих Мерц, някога заемал поста председател на парламентарната група на Християндемократическия съюз и Християнсоциалния съюз, предизвика буря от негодувание, когато в края на 2001 година каза, че трябва „да се отменят федералните субсидии за провинциите, в чиито правителства е представена Германската единна социалистическа партия,” за да спрат експанзията й. Още в средата на 2007 година генералният секретар на Социалдемократическата партия на Германия Хубертус Хайл категорично заяви, че „няма да има никакъв съюз между социалдемократите и Партията на левите” в западните части на Федералната република. Но след неотдавнашния успех на левите на изборите е трудно да се намери някой социалдемократ, който да даде надеждни гаранции, че няма да се влезе в предизборен съюз с левите. Така че съюзът на социалдемократите с левите вече не изглежда невъзможен на федерално ниво, тъй като само така те може да се върнат на власт, а не да управляват съвместно с Християндемократическия съюз. По този начин все повече немци се питат кой кого завзе през 1989 година – Западна Германия Източна или обратното?

Политическата ситуация във Федерална република Германия все повече напомня ситуацията в ГДР – разбира се, на съвсем различно ниво на икономическото развитие и при разделение на властите, което все още работи добре. Но както някога в парламента на ГДР беше представена само една партия – Германската единна социалистическа партия – така и сега в Бундестага фактически съществува единен социалдемократически съюз, сформиран от пет блока: Социалдемократическата партия на Германия, Християндемократическия съюз, Християнсоциалния съюз, „зелените” и левите. Само ориентираната към деловите среди Свободна демократическа партия няма социалдемократическа програма и представлява истинска опозиция.

Ако погледнем новините, които влизат в праймтайма на държавните теливизионни канали, можем да помислим, че сме се върнали във времето на държавната телевизия на ГДР. Новините от страната се представят така, сякаш са ги измисляли в щабовете на партиите, а съобщенията от чужбина отразяват възгледите и настроенията на правителството в Берлин. В периода на управление на Джордж Буш-младши тона задаваха откровено антиамериканските настроения; когато на власт дойде Барак Обама, в отношенията доминира сляп ентусиазъм за нова Америка, който акцентира на диалога, а не на директивите.

Също толкова ярки са промените и в други параметри, отразяващи „вътрешните ценности” на обществото: свободата и равенството. Преди падането на Берлинската стена в ГДР ценяха най-много равенството, а във ФРГ – свободата. Сега и на Изток, и на Запад социалното равенство стои над свободата. Кой има нужда от свобода на движение, ако няма пари за околосветска обиколка? Поговорете с германец от Изтока и той ще ви каже, че за него „равенството” е било и остава изключително важно, много по-важно от свободата. Но ако по-рано равенството означаваше нещо като „аз съм толкова беден, колкото и съседът”, то сега стремежът към равенство по-скоро включва фразата „не искам да бъде по-беден от съседа”. В ГДР всички бяха бедни, а сега всички искат да са богати. Оттук и предизборният лозунг на левите: „Богатство за всички!” И още един, който обяснява как може да бъде постигната тази цел: „Богатство чрез данъците!”

Да, Германия вече стана необикновено нормална страна. Тук равенството е по-важно от свободата. Богатство трябва да има за всички. Но трябва да се облага с по-големи данъци, за да няма социално неравенство.